Раждането на Борис! Първа част – прием в Майчин дом и същинското раждане.
Здравейте, приятели!
2020 беше една странна година. Трудна в много отношения, изпълнена в лишения, но в същото време една прекрасна за нас година – годината, в която се появи Борис!
Малко странен период е да си бременна по време на пандемия…. Хем имаш огромно желание да се подготвиш за бебето – да пазаруваш, да направиш ремонт на детската стая, да приготвиш всичко и хем в теб таи един лек страх – ами ако се разболея?
И така дойде и най-мрачния период от бременността – март месец 2020. Магазините бяха затворени, заведенията бяха затворени, парковете бяха затворени и за капак на всичко забраниха и излизанията… Е да де ама една бременна жена в седмия месец има нужда от въздух и разходка. Разхождах се аз… от хола до спалнята, от там на терасата… И за капак на всичко времето ми се смееше – печеше слънчице, птичките пееха, а аз стоях на терасата и гледах жално и мъчно към спрелия навън свят.
Дойде април месец, а аз продължавах да пазарувам виртуално за бебето. Толкова често използвах дебитната си карта, че куриерите ме знаеха по име и си станахме първи приятели – като не можеш да пазаруваш на място, пазаруваш онлайн… много пазаруваш….
Дните ми преминаваха в гледане на филми, ядене, пазаруване и в играене на настолни игри онлайн. Бяхме стигнали до там, че си правихме конферентна връзка с приятели и с помощта на няколко камери играехме „заедно“.
С нетърпение очаквах моментите, в които бях на преглед – излизах навън и се чувствах като затворник усетил за първи път вкуса на свободата – крачех бавно към колата и поемах всеки лъч слънчева светлина (не, че на терасата няма слънце, ама си е друго като си навън).
Мина и април и дойде май месец. В началото на май отредихме ден за секцио – оставих избора за начина на раждане на гинеколога си – все пак тя разбира малко повече от мен и моите гугъл знания.
В един мрачен и дъждовен майски ден се отправих с торбичка към Майчин дом София, за прием – 2 дни преди датата на секциото.
Приемът стана през входа за спешното отделение – с лична карта и нужните документи – обменна карта, направление за раждане, набор от изследвания включително и този за резус фактор (особено ако е отрицателен).
На място се попълват доста документи и се прави преглед с ехограф.
След като всичко е готово ме качиха на петия етаж – клиниката на „Майчин дом“ или мястото, при което всички ходят преди да родят. Там трябваше да прекарам 2 дни. На етажа има няколко вида стаи – тройни с обща баня и тоалетна, и двойни с лична баня и тоалетна, като при желание можеше да се заплатят и двете легла в двойната и така да стане единична.
За мой „късмет“ двойни свободни стаи нямаше и бях настанена в тройна с обща баня и тоалетна. Отново за мой късмет момичетата в стаята (които лежаха за задържане на плода) се оказа доста готини, но минуса на общата баня и тоалетна е… меко казано потресаващ. Особено когато си бременна в деветия месец и ходиш да пишкаш през 30 минути – верно де, поне си се разхождах здраво…
По време на пандемия напускането на етажа бе абсолютно забранено – което ще рече ходенето до магазинчето на първия етаж ставаше само ако не те хванат 🙂
Напускането на болницата, беше абсолютно невъзможно, разходки – никакви, а багаж можеше да се остави на охраната и някой от санитарите да ти го донесе.
Аз имах 2 багажа – един предродилен и един след.
В предродилния бях сложила:
- Нощница (обикновена)
- нощница за раждането (тип рокля)
- бельо
- чехли
- джапанки
- кърпи 2 броя – голяма за къпане и малка за ръце
- тоалетни принадлежности – шампоан, балсам, душ гел, ножче за бръснене, паста и четка за зъби, гел за измиване на лице, крем за лице
- тоалетна хартия и мокри кърпи
- прибори за хранене
- зарядно за телефон
- слушалки за телефон
- книга
- минерална вода
- суха храна за хапване -бейкролс и тем подобни
- болкоуспокояващи свещички Profenid
Храната в Майчин дом бе… средна – на моменти мазна и солена, на моменти доста приятно вкусна.
Редно е да ви кажа, че първия ден от настаняването храна не ви дават – просто защото не са предвидили бройка за вас, та е хубаво да си носите за хапване нещо.
За мой късмет, едното момиче от стаята (вече ветеран във висенето в болницата) ми показа къде е и барчето на първия етаж (излязохме много инкогнито от етажа) и успях да си купя сандвич за хапване, тъй като не си носех нищо друго.
През двата дни там следяха тоновете на бебето всеки ден и получих консултация от различни лекари по повод раждането секцио.
Дойде и заветния ден – 21.05.2020. По някаква неизвестна за мен причина бях успяла да поспя през нощта и на сутринта бях сравнително спокойна – честно казано се притеснявах повече от тая пуста клизма, от колкото от самата операция (луда работа) – за всички бъдещи мами – не е изобщо толкова страшно, хич даже!
Към родилното ме свалиха по нощница за раждане, джапанки, без бельо и с малка торбичка – в нея бях сложила телефон, зарядно, слушалки, лична карта, свещичките Profenid и минерална вода – носех си 4 шишета по 750 мл, тип биберон, за по-лесно пиене.
Слизайки в операционната започна малко да ме е шубе, пулса ми се учести, кръвта напусна лицето ми или както каза моята АГ – „яко беше пребледняла“.
Е как няма, лягаш гола в студена зала, трепериш я от студ, я от нерви и започват разни доктори да работят по теб – един ти слага катетър (който почти не усетих и изобщо не ме заболя), друг ти слага абокат, връзват те към разни машини и за капак на всичко си с маска – едвам дишах от притеснение….
Много е важно в такъв момент да се слушат докторите – паниката е голям враг и не помага изобщо.
На финала преди да ме резнат 🙂 ми сложиха и спинална упойка в гръбнака – абе и тя не беше толкова ужасна, колкото си представях, че може да бъде.
Десет минути по-късно лежах с ръце разпънати на кръст, перде пред мен и лекари около мен. И така започна операцията, лежах и дишах и слушах какво си говорят лекарите.
Двадесет минути по-късно чух и бебешки плач – свиреп бебешки рев! И всичко стана, така както ми казваха и приятелки – „Като го чуеш да плаче, ще плачеш и ти“ – виках си „Да бе, аз не съм ревла“… Е река от сълзи потече от мен и усетих прилив на емоции. Казаха ми да погледна към мое ляво и видях едно малко, мръсно и сбръчкано бебе!
Така се роди Борис! 2700 гр, 49 см на 21.05.2020 в 09:05 ч.
От там лекарите продължиха работата си по мен.
В един момент усетих лека, не бих казала паника, по скоро припряност – оказа се, че матката ми не се контрахира от самосебе си – или най-леко казано губех кръв, а матката не се затваряше. Биха ми огромна доза (нещо) мускулно и главата ми здраво се замая – започна да ми причернява – като през цялото време го казвах на анестезиолога до мен.
За мой късмет увладяха положението и днес съм жива и здрава, пишейки тези редове.
На финала ме питаха за името на бебето и ми казаха „Честито, вече си мама!“
След приключването на операцията ме преместиха в реанимация. Все още под влиянието на упойката не усещах никаква болка. Бях първа операция за деня и съответно в залата все още бях сама. Имах си вече номер на бебчето и бях щастлива 🙂
На смяна в този ден ми се бяха паднали 2 много сърдити акушерки – позволоха ми да си включа телефона и да звънна на таткото набързо да му кажа, че съм родила и после да го изключвам, че пречел на всичката техника, а в същото време техните телефони бяха постоянно включени и си разглеждаха най-нагло фейсбук.
Успях да се обадя на таткото и да му кажа „Честито, шон, вече си татко!“ и това беше – нито на майка ми, нито на баща ми, а мъжа ми седи в неведение цял ден и се чуди, кога ще говори отново с мен и дали всичко е наред.
Малко по-късно дойде и моят лекар, която се бе качила да види бебенцето и го бе снимала – най- накрая да го видя и аз – измито и повито.
Тук започнаха и неволите – оказа се, че Борис има недоразвити бели дробове и ще се наложи да полежи в кислородна палатка, за колко време не се знае.
По правило докато си в реанимация няма как да си видиш бебето (по очевидни причини), а ти го дават след като се качиш на съответния етаж в следродилно отделение.
Моят престой в реанимация бе 24 часа – вляозх там в 10 сутринта и ме изписаха на другия ден в 11.
За мой късмет акушерката от нощната смяна бе изключително разбрана и ни позволи да си включим телефоните – освен, че имах 20 пропуснати повиквания от близки и роднини най-накрая имах възможността да се обадя до външния свят… Разпратих първата снимка на Борис и се започна едно“Оооооо, колко е хубааав“ – нищо, че още е подут и смъцафръцан (любима моя дума от българския език).
През целия ден и вечерта пиех много вода – изпитвах зверска жажда. За целия си престой изпих около 4 литра вода, а ми смениха торбата на катетъра 3 пъти – което ще рече, че задържането на вода по време на беменността хич не е лъжа.
През нощта ни вляха хубав коктейл от болкоуспокояващи за да поспим, тъй като ефекта на упойката бе отминал дотогава – макар, че аз лично не изпитвах такава, а просто лек дискомфорт.
На 22.05.2020 дойде време да ни преместят от реанимация в слеродилна клиника. Дойде един рехабилитатор, който ни показа как да се раздвижим. Е… тук за пръв път разбрах какво е да виждаш звездички като по филмите – такава болка не бях изпитвала никога! Да са живи и здрави мамите, които ми бяха препоръчали да си взема свещички Профенид – с голяма мъка успях да се свия и да си поставя една, но 30 минути по-късно ми светна!
От тук дойде моментът да ме качат на друг етаж. В следващата статия ще ви разкажа малко повече за различните варианти, къде какво има и какъв багаж ви е необходим.
Очаквайте продължение 🙂
